Отиваме в нищото … някъде на границата ни със Сърбия. Пътуваме с колата и търсим храма. Около два часа се лутахме из тесните и разбити улички на село Несла. Накрая спряхме при граничари и попитахме накъде да караме, за да намерим храма.
Момчетата ни изгледаха странно, видяха, че сме от другия край на България и ни съжалиха. Предложиха да ни заведат. Влязoхме в гората и бавно закриволичихме с колата нагоре по хълма. Нямаме обхват … жегата ни задушава … изморени от пътя се питахме къде отиваме. … Накрая се показа.
Малък, бял, сгушен в едно китно поле до горичката- Храм “Св.Св. Петър и Павел”.
От любопитство влязохме в него, за да запалим свещичка, да се помолим и починем от дългия път. Оказа се красив, светъл и изрисуван с много любов, подреден с внимание храм. Посрещна ни възрастна, нисичка женичка, която си личеше, че е много възрастна , но се държеше. Попитахме за историята на храма, а тя сякаш само това чакаше. С такава любов заговори и разказваше историята му, че имахме чувството, че говори за своето дете.
И не бяхме далече от истината. Оказа се, че тя го изградила, а и не само – ТЯ го изрисувала целия. Тази жена се казваше Итка Николова. Гледахме я опулени и невярващи, че тази миниатюрна жена, почти момиченце, е проектирала, изградила и изрисувала сама това свято място, и сега с.Несла има църква. Дори името на селото ни се стори екзотично.
Който иска да прочете повече прилагам и разказа и:
„Баба ми е от това село Несла, а майка ми е от съседното село Круша. Завършила съм Художествената академия специалност „Пространствено оформление”. Обикалях по целия свят и организах изложби. Познавах самата майка Тереза. Никога не съм мислила да се връщам тук, но…няма случайни неща. В един момент, от министерството трябваше да ми платят комисионна за едно пътуване, но поради различни проблеми можех да получа тази сума само чрез земя. По него време трябваше да се прибера до родното си място. Вечерта сънувах сияние под формата на кръст над оброчището край Несла. На сутринта знаех, че искам храм на това място. Много го търсих. Исках да е точното разположение от съня ми. Но тук беше буренище и не можеше да се достъпи от човек. От момента, в който реших, че там ще се строи църквата – виждах от вилата си нощем един голям огън, имаше знаци и преди това, но аз не знаех за това място. Майка ми, която беше вече много възрастна, ми разказа, че това място е свято от векове и се казва Църквище.”
Очите и бяха толкова дълбоки и спокойни, а гласа и толкова топъл, разпалено и вдъхновяващо разказваше, че ние стояхме и слушахме в захлас сякаш слушахме приказка.
„Отидох и до библиотеката в София, поразрових се и намерих много материали, че това място е свято. С приятелка архитект започнахме да работим по идеята. Докато пътувах в Гърция по работа, снимах много храмове, за да взема от тях най-хубавото и да го приложа в проекта на новия храм. Отначало основите бяха проектирани малко по надолу, но в последния момент го изместихме. Още от първата копка ударихме основите на по-стар християнски храм още от римско време. Поразрових се и се оказа , че моя проект е пълно копие на стария храм. Даже едната колона съвпадна с нашата колона, а на плочките, които са от римско време, се появиха кръстчета. Случайност ли….Не вярвам в случайностите. Писано е. Някой горе го е начертал.
Руините на ранно-християнската църква „Св. Св. Петър и Павел”, която е датирана около IV-VI век, се намират до новия храм. Там е и оброкът „Св. Павел”, където до скоро местните са палели свещи. За него има предание в района, според което дядо Симо Янков, докато пасял говедата си, заспал. Сънувал, че утре е Павловден и трябва да се празнува, за да не удари градушка. И така оброкът бил поставен, за да предпазва от природни стихии. За изворчето, което капе едва-едва в двора на църквата пък казват, че от него слепи проглеждали, бездетни зачевали.
Сега вече като виждам църквата, се чудя как съм стигнала дотук – има нещо, което ми е давало сили и допълнителни знания, за да мога аз да успея”, признава тя и допълва, че основно помощта е от приятели, от хора духовни и вярващи.“
Итка Николова вярва, че случващото се е дело на съдбата й, защото като малка е обещала да съгради храм. „Била съм може би на 6-7 години, баща ми беше вярващ човек и е казвал на майка ми „Какво е вашето село – село без църква какво е ?!? Това е едно нищо”, тогава аз съм казала „Татко, като порасна, аз ще направя”, спомня си тя.
Ние я слушахме и вътрешно имах желание да я прегърна….тази възрастна жена с фигура на момиче…
Интервю на Десислава Жекова в рубриката “Нашият ден“ на БНР за празника на Св. Константин и Елена и нестинарството. Можете да изслушате цялото интервю 
